Испанската фламенко дива Конча Буйка:
Ще се оженя за себе си
Тя е целуната от Господ с талант и мъдрост
- Здравей, Конча. Преди да ти задам въпрос, бих искал да ти кажа, че ентусиазмът и любопитството от твоето идване в България на 17 април се засилват с всеки изминат ден. Истината е, че българите май не те познават много, но пък са истински фенове на всеки изпълнител на фламенко. Как би се самоопределила? Пееш различни стилове – фламенко, джаз, салса, кубинско болеро, румба и болерия. В кой стил се чувстваш себе си, каква певица си?
- Човече, виж сега. Може да ти прозвучи странно, но аз не се възприемам като певица. Аз съм една музика....Както си и ти...
- Да не би да искаш да кажеш, че всеки човек, всяка личност е една хармония?
- Ама разбира се. Ние може да сме различни и да няма еднакви хора, но в крайна сметка сме едно и също нещо.
- В хармонията на музиката обаче има определени закономерности, определена последователност, иначе би звучала като какафония....
- Няма закони в музиката, да знаеш. Музиката е велико творение, едно от най-великите на този свят и много красиво. Но няма закони в музикалната хармония.
- Добре. Нека да споменем един любопитен факт за българската публика. Ти си много близка с великия режисьор Педро Алмодовар, изпълняваш песните от филмите му, големи приятели сте. Всъщност какво е за теб Педро Алмодовар?
- Човек, който умее да прави прекрасни неща. Не бих се замислила да го подкрепя в каквото и да било.
- Ти ли си му вдъхновението или той – твое?
- Човече, виж, Алмодовар е вдъхновени за всички, на които ни харесва да пеем, да рисуваме, да пишем, въобще да изразяваме чувствата си. При това без никаква цензура. Мисля, че Алмодовар е истинско светило.
- Какво знаеш за България, където те очакваме с нетърпение и интерес?
- Ами, хм, една страна, която за мен, от малкото, което знам за нея, засега поне, е че мъничко може да ни застрашава на Евровизия. (смее се)
- Че то няма какво да те заплашва точно теб в България
- Шегувам се, бе, човек.
- Така де, нали сме вече част от ЕС, цивилизована страна сме....
- Да, да. Искам да кажа, че на Евровизия й е трудно да се изкачи по стъпалата нагоре. Ама тя е много мъничка, нали?
- Да, в сравнение с други държави, е мъничка.
- То аз и за самите българи нямам впечатления особено, защото, обърни тук внимание, сега чувала съм за българите покрай потока на хора към Испания, в контекста „Румъния и България”...ама аз не знам какви хора са българите, дали са мълчаливи или хаотични и разхвърляни...Абе нямам впечатление за страната ти и твоите съграждани, но съм любопитна, бих искала да имам.
- Да. Ами как да имаш, като не сме се представили кой знае колко запомнящо се, с малки изключения, разбира се, на Евровизия.
- Не ли? Защо?
- Ами де да знам, хората, които напоследък пеят на Евровизия, може би не са най-добрите певци, които имаме. Не знам, други решават в случая. Но истината е, че българите сме много емоционални и темпераментни. Даже по темперамент много си приличаме с испанците.
- Добре, много добре.
- Затова предполагам, че тук ще се чувстваш прекрасно пред българската публика
- Ех, че хубаво! Чудесно! Слушай, искам да ти кажа нещо. От турнета ми се събират общо 5 години пътувания. Практически съм обиколила голяма част от планетата. Останаха ми няколко страни да посетя. И, нека да е ясно, независимо дали става дума за България, или Испания, или САЩ, щом някой реши да отиде на някой концерт или пък пристъпи да влезе в някой музей, или да отиде на театър да види произведение на сцената, или пък просто на кино да отиде, все има някакъв мотив, за да стане готин и да му се оправят нещата. Защото знае, че се насочва към нещо, което му харесва и обича. И пристъпва към него, за да обича. Аз, в частност, не знам нищо за българската публика. Но това, което знам, най-напред, е че това не е моята публика. Това е моето племе, моето семейство.
- Това, което казваш, ще й хареса много да го чуе. Ще я трогнеш.
- Ами така е! Публиката е за звездите. Да, звездите блестят, но не топлят. Твърде далеч са. Не ходят по голяма нужда, не им миришат краката, не крещят, въобще нищо простосмъртно не правят. Аз съм просто една личност. А ние личностите не ставаме звезди. Ставаме идиоти. Ставаме по-високомерни и надути. Ставаме непоносими и нетърпими. Преуморяваме се или ставаме богати или по-бедни. Или ставаме щастливи или по-тъжни. Но звездите нищо от това не могат да направят. Никога.
- В такъв случай е излишно да те питам дали съм си направил правилно заключението, че ти не се смяташ за звезда.
- Ама разбира се, че не. Защото това ще е липса на уважение към себе си, липса на уважение към моето племе, към децата ми, към всички. Би било огромна грешка.
- Прочетох внимателно биографията си. Видях, че си израстнала в цигански квартал в Палма де Майорка...
- Да, имаше доста цигани и един наполовина китаец.
- Споменавам го защото тук в България имаме много известни изпълнители от този етнос.
- Така ли?
- Да, да. Бих искал да знам дали би ти харесало да ги чуеш техни изпълнения, да ги видиш на сцена, въобще да чуеш българска циганска музика.
- О, бих била очарована, ако имам такава възможност. Господи, разбира се, че бих искала.
- И евентуално да заимстваш някой елемент от тази музика в бъдещите ти песни?
- Разбира се, че да.
- Един от тези изпълнители, за които ти говоря, е с творчески псевдоним Азис. Пее фолк. И преди се обличаше почти като жена и се държеше като такава. Чудно ми е дали би направила дует с такъв човек.
- Разбира се, бих била очарована. Дует, или трио, или квартет, или повече, няма значение, стига само този човек или тези хора дълбоко се прекланят пред това, което искат да кажат. Така че бих пяла с тази личност, бих пяла с племето, въобще бих пяла с всеки, който като си отвори устата, чувства щастие от това, което ще каже. Трябва да има сърце..... Защото стана така, че от много време насам изпълнители и журналисти, например, вече не са приятели....
- Защо така мислиш?
- Ами това е заради индустриализацията на чувствата в музиката.
- Знаеш ли, тук е много популярен един музикален стил, който се казва чалга. И много от изпълнителите, предимно дами, залагат повече на атрактивната си външност, отколкото на посланието в песента. Слагат си например силикон, слагат си изкуствени коси и това поведение се превръща в ценностна система, която публиката възприема. Какво мислиш за това?
- Странна работа. Защото музиката няма нищо общо с естестиката. Какво да ти кажа – познавам певци, които не бих казала, че са много красиви. Но изкуството им омагьосва. И затова историята ще ги обезсмърти, както е правила безсмъртни много други техни предшественици. Както и техните песни. Така че, струва ми се, че всичките тези неща, за които говориш, са провокирани от пари и са с една единствена цел – за пари. Но аз не се страхувам от нищо.
- Това май е много важно за един изпълнител?
- Това е много важно за една личност, преди всичко. Да не се страхува от нищо. И от никого.
- Ти от нищо ли не изпитваш страх?
- Не
- От абсолютно нищо.
- Не, от нищо. Е, виж сега, бих изпитала страх, ако някой господин ми извади нож и иска да ми открадне парите от портфейла. Но по принцип не съм личност със страхове. Не ме е страх от нищо и за нищо.
- В такъв случай нямаш и комлекси?
- Какво? Комплекси ли? Боже, не, разбира се. Нямам добродетели, нямам дефекти или недостатъци, нямам и комплекси, нито пък изпитвам мъчително безпокойство.
- Знаеш ли, много рядко може да се срещне човек като теб.
- Че защо пък?
- Ами никой не прави такива признания като теб. И никой няма такава нагласа. Хората сякаш са станали роби на ежедневието, подвластни на битовите грижи. Или, както казват философите, битието определя съзнанието.
- Виж какво, мисля, че всички ние сме малко или много принудени, насилени. Помисли си – толкова сме свикнали с напрежението, че не си даваме вече сметка за него. Човек се събужда сутрин и излиза навън с намерението да е най-добрия баща, най-добрия син, най-добрия в работата си, най-добър приятел, най-добър да е в печеленето на пари. И после като се видим в огледалото какво? Истината е, че най-добрият не съществува.
- Най-добрият, т.е. безупречният, е само бог.
- Именно. Ама виж, какво значи най-добрият? Този, който печели най-много пари? Или този, който има най-много приятели? Или пък този, който има най-малко нужди?
- Ти имаш ли много приятели?
- О, да. Да. Защото приятелството е нещо, което нито се плаща, нито се пие. А е нещо, на което да се наслаждаваш. За мен приятелството е да можеш да кажеш каквото искаш. Приятел ставаш в разговор. Ето, например, както си говорим ние с теб, ставаме приятели. Не ми трябва да знам много за теб, за да съм твоя приятелка. Ето така става – говорим си разни лични неща, откровени сме един към друг. Това е. Аз не знам нищо за теб – нито къде живееш, нито какво ядеш, нито пък знам с кого си лягаш или не си лягаш, но това не ми пречи да съм твоя приятелка. Защото ако съм твоя приятелка, в общоприетия смисъл, трябва да знам, да контролирам и да съм в течение какво правиш, какво мислиш и т.н. Аз не съм много съгласна така. Най-важното е да се чувстваш щастлив и да ти се радва сърцето.
- За приятелството ясно. Ами какво мислиш в такъв случай за любовта?
- Любовта смятам, че един от най-големите импулси, които ги има на тази Земя. Не изпитвам никакъв страх от любовта.
- И тя ли е като приятелството – трябва да е споделена?
- Абсолютно. И да споделяш означава да споделяш. Не означава „споделяме” и после да се ударим в споделеното. Тоест аз да споделя с теб и ти да споделиш с мен. Защото изпитвам задоволството от това да знам, че можеш да споделиш с всички останали хора също. А не да е някаква диктатура на обичането, не някакво налагане, не. Понякога се подвеждаме в любовта да се заробваме, вместо да се освобождаваме. Любовта е силата, която трябва да освобождава.
- Това не зависи ли от компромиса, който човек трябва да направи...
- Със самия себе си. Това, според мен, зависи от компромиса, който човек прави със себе си. Виж, приятелю, ще ти кажа нещо. От известно време подготвям сватба. Аз ще се женя. И ще се оженя за себе си. Ще отида в една зала, ще застана пред моите роднини и приятели и ще се оженя за мен. Пред Господ. Защото Господ е там, където са красивите неща. Ще кажа: заклевам се пред Бог и пред близките ми и хората, които ме обичат, заклевам се, че ще се обичам, ще се уважавам, в здраве и в болест, в богатство и в бедност, докато Смъртта не ме отнесе.
- Ти сериозно ли мислиш да направиш това?
- Крайно необходимо ми е! Супер необходимо ми е!
- Някой би казал, че подобно решение граничи с нарцисизъм.
- Не, не, в никакъв случай нарцисизъм. По-скоро е себеуважение. Това е да се обещаше. Да направиш това малко обещание, да се обещаеш на твоите деца, на братята и сестрите ти. Че ти няма да позволиш на никого да те притежава, да те доминира. Че ти ще можеш да обожаваш друг човек, че ще можеш да обичаш останалите, но няма да допуснеш да ти отнемат радостта. Това е да се освободиш. Да се грижиш за себе си. Така няма да допусна някой да ме шантажира емоционално.
- Щом ще се жениш, влюбена ли си в момента?
- Даа, разбира се, аз живея влюбена. Любовта е вътре в мен, в цялата мен. Аз съм човек, който живее влюбен. Извинението може да е всякакво – днес да обичам приятелката си, утре – любовник, вдругиден – някой друг....Разбираш ли ме? Да умреш от любов. И така да умираш и да се раждаш непрекъснато – полудял от любов.
- Има ли значение дали е мъж или жена? Във всеки случай е личност, но полът има ли значение?
- Важното е личността да е личност.
- Тоест полът няма значение?
- Сексът съществува ако има и друг човек. Ако го няма – що за секс е тогава, какво ще даде? (смее се) Когато си сам – това не е секс, тогава е друга работа. Когато има друг човек – мъж, жена, кактус...не знам. Иначе го няма.
- Кактус?
- Да (смее се). Защото здравето не ме притеснява толкова много. Важното е да има някого. Някой, който е готов да изтърпи твоите желания. Но за това няма значение дали е мъж или жена, защо да слагаме някакви рамки? Това е глупост. Трябва да отворим вратата и да влизат всички, разбираш ли? (смее се).
- Имаш ли човек до себе си в момента?
- О, да. Имам един чудесен и атрактивен музикант, много красив. Казва се Орасио Ернандес.
- Предполагам, че си щастлива?
- Да, но съм със или без него, това се опитвам да ти обясня. Че за мен формите нямат значение, не струват нищо. Важна е структурата. Аз в основата си съм широко скроена и способна. В този живот трябва да си такъв. Тоест ако ми се провали работата, мога да набавя още работа. Ако съм гладна и няма храна – мога да си набавя храна. Ако се почувствам сама и нещо тъжна – мога да изляза на улицата и да живея. Не ти ли звучи смешно? Че човек с толкова способност за емоция се чувства зле и тъжна, защото друга личност просто не я приема, който я отхвърля такава, каквато е. Нямам такова търпение. Така че, ако една любов е толкова голяма – няма нужда да се грижим за нея, да я предпазваме. Нужно е само да я обичаме. Не да си мислим сега дали няма да го обидя и затова нека не казвам това, което си мисля.
- Същата ли е тази любов към Бог?
- Да, вярвам, че е абсолютно същата.
- Казват, че любовта е дар от Бога...
- Напълно съм съгласна. Това за мен е мощна енергия, толкова позитивна, толкова красива.
- Каква религия изповядваш? В какво вярваш?
- В изкуството. Смятам, че всички ние сме част от най-легитимната религия, която съществува. Защото смятам, че тя носи истината и душевна стабилност. Например оставям сина ми пред една картина и художникът си комуникира директно с детето. Без ничии интерпретации, без външна намеса. Това е комуникацията на личността, която я е имало, и тази, която съществува в момента. Това е думата на Бог. Всичко, което имаме записано, написано, нарисувано в цялата ни история – това е свещената дума на Бог. Така мисля аз.
- Мирогледът ти е изключително интригуващ. Дай да се върнем към концерта ти в София на 17 април. Ще изненадаш ли с нещо публиката?
- Хм, ами не знам, защото аз никога не репетирам. Не знам какво ще стане. Харесва ми да признавам, че съм животно, което е живо. Не нося оборудване, нямам памет. Не помня, защото няма нужда. Като дойда – ще стане. И ще стане знаеш ли защо?
- Защо?
- Защото ще съм искрена. Не ми е нужно да наизустявам каквото и да било. Въобще не знам в България какво ще поиска и какво ще очаква моето племе – публиката. Затова като дойда и като усетя енергията на племето – тогава ще знам какво ще пея.
- Значи да очакваме пълна импровизация?
- Ами да, иначе би било глупост. Какво, да пея едно и също всяка вечер? Като компакт диск. Аз смятам, че всеки ден изпитваме една нова надежда, всеки ден чувстваме какво можем да направим. Виж, когато аз пея, си давам възможността да се коригира всичко, което не е било добре. И всичко, което е минало във времето и вече не може да се поправи. Спомням си, че когато бях малка и майка ми работеше много....ние останахме без баща, когато бях на 9 години. Майка ми се убиваше от работа. Всеки ден. И един ден не отиде на работа. Събуди ни и ни даде чаша сок от портокал....спяхме с двете ми сестри в едно легло. Тогава много се ядосах, защото майка ми беше приготвила за трите ни само една чаша сок. Много се ядосах и хвърлих чашата. И нямаше сок за никого. Не знам защо го направих, но се почувствах много зле. Този спомен винаги ми изплува. И когато съм на сцената, пеейки, се връщам към онази сутрин и...сокът не се разплисква, не се излива. Във всяка строфа, във всеки стих сграбчвам възможността да направя така сокът да не се излее.
- Имаш ли някакви предпочитания, когато дойдеш тук? Например някаква специална храна?
- Да, моля, храна, моля ви, храна (смее се). Искам да опитам традиционни български ястия. Навсякъде, където ходя, искам да опитам местната храна. И често става така: домакините те канят да седнеш и, хайде, яж, яж, яж (смее се). Струва ми се, че и хората в твоята страна са точно такива гостоприемни.
- Всъщност да, българите сме много гостоприемни и тук можеш да опиташ много вкусни гозби. А освен тях имаме и хубави питиета. Можеш да опиташ тук нашата ракия, ама да знаеш, че е много силна.
- Ооо, ужас, ужас. Не, не...е добре де, ще я опитам, ама да не вземете да ме напиете. Всъщност аз не се напивам. Просто не пия алкохол. Не вземам и никаква дрога.
- Да, това също са атрибути на модерния шоубизнес.
- Виж, аз съм много нервна личност, много припряна. Спомням си, че една приятелка ме посъветва – стига си викала и критикувала, това, което ти трябва е една цигара марихуана. Ще видиш колко ще се успокоиш. Така и направих. Затова, когато много се изнервя, дърпам една цигара и се успокоявам. Но само това, от време на време. Иначе не пия алкохол и не вземам дрога.
- Тревата не е ли вид дрога?
- Човече, каква е разликата между тревата и доматите? Я да видим дали ме разбираш. Ако изядеш 5 кг домати ще се разболееш ли? Дрогата е вътре в човека, не е във веществото. Алкохолът е нещо ужасно и убива хора. Колко катастрофи са станали заради пияни шофьори? Да, ама въпреки това алкохолът не е забранен, нали?
- Не, не е.
- Ами тогава кое е това, което прави едно нещо забранено, а друго – не? При всички положения трябва да се направи малка разлика между болезненото и вредното. Ето например като ти говоря за любовта, например – любовта е нещо опасно и болезнено. По същия начин стои въпросът и с дрогата. Що се отнася до тревата – аз съм твърдо против прекаляването. Защото има хора, които прекаляват просто ей така, без някаква причина. А нищо прекалено не е хубаво. Ето защо съм адски против и използването на дрога от млади хора. Едно е да се върнеш от работа и да релаксираш с една цигара, а съвсем друго е да посегнеш ей така. Затова, моля младежът и девойката, като си вземат хляба в ръце и като си свършат задълженията – чак тогава да се сещат да опънат един джойнт или да изпият едно малко. Или няколко малки, тяхна воля. Но не и докато са на ръцете на мама и тати и не носят пари вкъщи. Чак когато поемат отговорност и започнат да гледат зряло.
- Живееш в Мадрид. Ходиш ли си често в Палма де Майорка, където си израстнала?
- Много рядко, заради многото ангажименти, които имам. Но, да, ходя, заради майка ми, която е там.
- Корените ти са от Екваториална Гвинея. А там ходиш ли?
- Сега през май ще отида.
- За пръв път?
- Да
- Тоест досега никога не си ходила в твоята, реално, родина?
- Не съм, не съм, все заради многото работа. Но сега ще отида. Ще е емоционален момент, разбира се, въпреки сложната ситуация, в която се намира тази страна.
- Значи ще се върнеш там, откъдето са дошли родителите ти, почти веднага след концерта в София?
- Да, точно така.
- А ще доведеш ли в България твоя син?
- Не, не, той има изпити в колежа, има да наваксва. Защото „Плейстейшън”-а му харесва повече, отколкото математиката.
- Като всяко дете. На колко години е?
- На 10 е. Казва се Джоел. И го интересува само да играе, да играе, да играе.
- Проявава ли интерес към музиката, към някой музикален инструмент?
- Посяга към китарата и към барабаните. Ама рисуването повече му харесва.
Владислав ПУНЧЕВ
В. Стандарт
